Легендарните революционери на ВМОРО са символ на самоотверженото безстрашие. Тези смели мъже посветили живота си на Отечеството с огромна, митична отдаденост на святото дело за извоюване на национална независимост и утвърждаване на българския идентитет. Те били родени роби, а живели и загинали свободни, бранейки населените с българи територии от Македония и Западните покрайнини чак до Източна Тракия. Извисени като недосегаем символ на борбите за национално обединение, тези големи личности извършили възхитителни дела. Дела, които до ден днешен вдъхновяват мнозина и които все още пронизват като ярки звездопади безпаметната апатия, обзела съвременното общество. Този материал е посветен на големия българин Георги Кондолов – освободителя преображенец, който загърби живота на жалкия роб и който остана безсмъртен в народната памет като един от славните защитници на Източна Тракия.
На 28 юни 1903 г. (стар стил) се провежда събранието в местността Пéтрова нива. По сведение на Христо Силянов, „Една невиждана до тогава въ Одринско въорѫжена сила отъ около 250 души, съставена отъ районнитѣ чети на М. Търновско, Лозенградско и Бунаръ Хисарско и отъ наскоро пристигналата голѣма чета на Михаилъ Герджиковъ, се събра въ мѣстностьта Петрова нива, при с. Стоилово, М. Търновско. 47 души делегати на районитѣ — нелегални и легални революционери, работили повече или по–малко въ Одринския вилаетъ — се занимаха и тукъ съ въпроса на въпроситѣ, констатираха единодушно, че окрѫгътъ, взетъ изцѣло, далечъ не е подготвенъ за възстание и все пакъ единодушно го разрешиха въ положителенъ смисълѣ“. Целта на въстанието била „да не се пропустне удобния случай, какъвто македонското възстание представляваше, за да се чуе гласътъ и на тракийския робъ и въ сѫщото време да се манифестира дисциплинирания духъ и солидарностьта на революционна Тракия съ братята отъ Македония, решени да възстанатъ.“
Подготовката на въстанието продължила един месец и преминала в изключително стегната военна и продоволствена дисциплина. Странджанци работели усилено и очаквали настъпването на своя върховен момент в общата освободителна борба. Всички, от „смъртните дружинки“ (така се наричали групите от четници) до обикновените селяни, се подчинявали на строгия режим, посвещавайки времето и усилията си в услуга на успеха на родолюбивото дело.
[aesop_image img=“https://otechestvobg.com/wp-content/uploads/2016/08/Georgi_kondolov.jpg“ align=“left“ lightbox=“on“ caption=“Георги Кондолов“ captionposition=“left“]
Въстанието избухнало във вечерта на 5 срещу 6 август (стар стил) с пълна сила в няколко участъка из цяла Странджа. Начело на въоръжената борба в един от тези участъци бил Георги Кондолов. Неговият район обхващал селата Паспалово, Мокрушево, Карадере, Едига и околията на Малко Търново.
Паспаловската ударна сила на Георги Кондолов се състояла от около 200 души четници и била една от най-важните според предварително утвърдения план на действие. Тя била разделена на три отряда с три различни задачи, които били успешно изпълнени.
Първият отряд на четата успял да прекъсне телеграфа по линиите М. Търново — Дерекьой и Дерекьой — Лозенград. Вторият отряд от 74 души обградил село Сазара и прогонил известното с жестокостта си спрямо българите турско население оттам. Третият отряд от 97 въстаници, начело със самия Кондолов, нападнал 50-членния турски гарнизон в Паспалово. Както пише секретарят на Кондолов, Паскал Иванов: „Престрелката ту се усилваше, ту отслабваше. Чуваше се нашето непрекъснато ура, а войводата ни Кондолов със своя гръмлив глас викаше към аскера: „Теслим олун бе, едепсизлер!” (Безсрамници, предайте се!)“ Сражението било тежко и кърваво, а борбата – на живот и смърт.
То продължило и на следния ден, 6 август. След мъчителна борба с неприятеля, войводата Кондолов паднал прострелян. Секретарят Иванов пише, че Кондолов е бил привикан от един въстаник да разгледа някои от позициите, които уж били изоставени от преображенци. Предателят спрял пред къщата на гърка Аристиди Ганозлията, откъдето били дадени три изстрела, единият от които – фатален. Случило се така, че турски части успели незабелязано да се скрият в предоставената им от гърка къща. Четникът Серафим Стоянов изтеглил Кондолов от мястото на престрелката, а войводата му казал: “Ах, пронизаха ме тези мръсници! Убий ме Серафиме! Не ме оставяй в ръцете на тези кучета!”
Другарите на войводата го пренесли на могилата до селото. Болките, които Кондолов изпитвал, били нетърпими. Фаталният куршум попаднал в корема му, който се подувал бавно и болезнено. Храбрият мъж поемал по своите първи стъпки по пътя към смъртта…
След като събрал част от момчетата си около себе си и посочил своя заместник, Георги Кондолов отново се примолил някой да го застреля. По спомените на Икономов: „При всяко усилване на болките той се обръщаше към мен и с умоляващ глас ми шепнеше: „Застреляй ме!…“. Никой не посмял дори да помисли да отнеме живота на любимия ръководител. Молбите на войводата обаче били толкова настойчиви, че „единъ четникъ гръмна и тури край на мѫкитъ му, всрѣдъ плача на всички другари…“. Четникът бил Димитър Желязков – Македончето, а проведеният безмилостен тежък жребий отредил именно той да извърши ненавистното дело. Големият българин Георги Кондолов издъхнал във вечерта на 6 август.
Междувременно турски аскер пристигнал на мястото на сражението, а четниците по чудо успели да се спасят с бягство. Преди това обаче тържествено погребали Кондолов именно на Паспаловска могила, а мястото отбелязали с малка каменна плоча, в която издълбали инициалите ГДК. Предателят Аристиди бил пленен и молил горестно за живота си. Серафим Стоянов отсякъл главата му със сабята на Кондолов.
Едва две десетилетия по-късно, на 5 септември 1925 г., няколко стари бойни другари на Кондолов пренесли нелегално костите на войводата в едно сандъче от безкръстния гроб в Малко Търново. По-късно, когато мемориалът на Пéтрова нива бил съграден, останките били зазидани в подножието на гърба му.
Христо Силянов описва Кондолов като „човек-планина“. И още: „Всякога важен и мълчалив, Георги Кондолов — дядо Жечо, както го наричаше населението в Странджа, — се чувствуваше горд със своето минало: войвода на доброволческа дружина в Кърджали през Сръбско-българската война и революционен деец в М. Търновско до въстанието“.
Последните думи на Икономов за воеводата са следните: „Умря той и потопи всички ни в неизразима скръб — не защото умря — ний всички тука ще умрем, — а защото умря незаслужено, случайно, в момента, когато ни беше най-необходим и когато беше в правото си да се наслади от плода на своите дългогодишни трудове и усилия.“.
Героичната смърт на Георги Кондолов слага край на неговата безмилостна борба срещу поробителя. Приключва един отдаден на опасности живот, живот, изцяло посветен на освобождението на Източна Тракия от османското иго и присъединяването на българското население в онези предели към Майка България.
Българолюбивата революционна дейност на воеводата Кондолов започва още от 1878 г. по време на т. нар. Родопски метеж, през време на който турското и помашко население в Родопите предприема въоръжени действия срещу Временното руско управление, наложено в региона след Руско-турската война.
През 1898 г. Кондолов се премества да живее в Бургас. Там развива разностранна дейност, посветена на идейните му разбирания. Записва се към македонското дружество „Пирин планина“, а на 15 декември 1896 г. основава клон на одринското дружество „Странджа“ (учредено няколко месеца по-рано във Варна от преселници от Одринския вилает в Свободна България под патронажа на Капитан Петко войвода). По това време се полагат и основите на тайния революционен комитет в странджанския регион. Така първата чета, която Кондолов формира, действа от началото на 1901 г. до момента, в който е разкрита в района на Сърмашик и се изтегля в България.
Втората чета Кондолов предвожда около Малко Търново в края на месец май 1902 г. След кратко прекъсване като ръководител поради болест, през ноември той се завръща начело на малката бойна част, с която обикаля селата Паспалово, Мокрешево, Карадере, Дерекьой… Там Кондолов се среща и с именития тракийски войвода Лазар Маджаров, с когото междувременно уточняват каналите за пренасяне на оръжие към Странджа. По това време революционните огнища в странджанския регион вече били трайно разпалени.
На 18 май 1903 г. Кондолов тръгва с третата си чета. Именно като неин ръководител, воеводата присъства на конгреса на Пéтрова нива и с нея се хвърля в геройската битка на Преображенското въстание.
Изключително обичана от всички личност със силен характер и висок боен дух, Кондолов се познавал лично с Капитан Петко войвода и дори с безсмъртния Гоце Делчев. Самият Гоце Делчев му дал пълномощно за действия в Странджа в качеството си на началник на бойните чети в Македония и Одринско. За Кондолов друг негов четник, Димитър Янев (Попето), пише: “Кондолов беше един от най-благите войводи… Населението много го уважаваше и почиташе… Като кажеха: “Дядо Желю иде!”, обща радост обхващаше всички и млади, и стари. Никога не го чух да мъмри някого. В работата си беше строг, но справедлив… За народа от малкотърновско нямаше по-прочут войвода от него.”
Личността на Кондолов е въздигната на недостижими висини в странджанската народна памет и възпята в песента „Кондолов, страшен комита“, чийто текст гласи:
[aesop_content color=“#000000″ background=“#ffffff“ columns=“2″ position=“none“ imgrepeat=“no-repeat“ floaterposition=“left“ floaterdirection=“up“]„Кондолов дума пиленце: – Пиленце, пъстро славейче, що ми тъй рано разпяваш из тази Странджа балкана, из тази гора зелена, че и мен от сън пребуждаш и мойта вярна дружина? Пиленце дума не дума, разпя се, дума издума: „Кондолов, върла войвода, Кондолов, страшен комита, като ме питаш, да кажа, да кажа, да те не лъжа: както си в Странджа настъпил, година вече станува, не мога гнездо да свия, не мога пилци да упиля от твойта верна дружина: до всяка дърво и юнак, до всяка ялха и байрак! Първия беше – вървеше – Сам си ми Георги Кондолов, след него беше – вървеше – Лазар Маджаров войвода, сред тях си чети водеха все отбор млади момчета. Борба юнашка подеха, из Странджа роба настана – за правда, свобода народна!“
[/aesop_content]
На 22 май 1950 г. село Мързова, намиращо се в сърцето на Странджа планина, е прекръстено на Кондолово в чест на големия герой. В селото днес има много изоставени стари къщи. Някога населението било изцяло българско, с 80 – 100 къщи, всички ограбени при потушаването на Преображенското въстание. Селото е освободено от турско иго едва след Балканската война.
В историческата литература животът и делото на воеводата са обезсмъртени в книгите „Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско (1896—1903)“ на Иван Орманджиев и „Георги Кондоловъ и дейностьта му въ Страндженското въстание” от 1927 г., която съдържа и негови безценни портрети.
Поетът революционер на ВМОРО Яни Попов, който написва химна на Странджа планина „Ясен месец“, обезсмъртява Георги Кондолов в едно друго свое произведение, което започва така:
Геройската смърт на Георги Кондолов
„Над Паспалово стърчи могила,
а под могила лежи светиня,
в тесен гроб черен отделен, самин,
лежи юнакът спокоен, славен.
В Паспалово, когато робът
с тиран вековен беше в борба,
падна юнакът с куршум пронизан,
подло предаден от грък шпионин.
Затуй го роби мислят, споминат,
старци легенди за него сказват,
затуй девойки песни му пеят,
а пък юнаци с кавал пригласят.“
Как се умира за Родината? Как се погива за един идеал, който по времето на кървавите освободителни войни на българите от Македония и Източна Тракия, продължили десетилетия, е бил само мимолетна мисъл, така страшна по своя обхват и до болка жадувана от всички българи? Как ще се оправдаем ние пред днешните поколения, отдавна изгубили своя български корен, както и пред техните родители, които загинаха, защото бяха сигурни, че единствено със саможертвата си ще запазят българщината? Пред земите, които останаха извън територията и дори историята на Отечеството? Има ли жест, има ли думи, с които да обгърнем голямото българско землище, изгубено в пепелищата на недостигнатия идеал? Идеал, за който своя мил и единствен живот отдадоха героите на миналото, които днес почитаме с отделни откъслечни, едва изречени и вече изтъркани от двуличие думи на благодарност и преклонение?
Нима Георги Кондолов е бил нещо по-различно от един силен, храбър до безумство и невероятен мъж и съпруг, израснал в робство, за когото мисълта за робията е била толкова ненавистна, че през целия си живот се е борил срещу нея с всичко, което е притежавал? Нима е редно ужасяващите съдбини на убитите, измъчвани, изгорени и прогонени негови съвременници и съмишленици да останат непознати и да бъдат напълно забравени?
Величието на героизма се измерва в самоотвержеността и готовността да загинеш преди всички други и в името на всички други, да умреш с последните думи на Кондолов, които гласят: „Делото е свято! Проклети бъдете, ако не продължите борбата!“
Проклети ще бъдем и ние, ако не продължим борбата за освобождение на българския дух от ръждивите вериги на непреходната забрава, в която са потънали костите на Георги Кондолов, неговите четници и неговите братя по оръжие и стремеж към свободата от Македония и Одринско.
Oще за Преображенското въстание прочетете тук.