Когато се разказва за националноосвободителния идеал и за живота на всички онези личности, които са живели, работили и загивали за неговото осъществяване, много трудно е този разказ да не се превърне в олтар на преклонение, болка и възхищение. Ала когато става дума за българската реалност във вековете – една предимно въстаническа и кървава реалност, е невъзможно националните чувства на наследниците и днешните радетели за осъществяването на възрожденските копнения (макар и в съвременни измерения) да бъдат погребани от статистическото бездушие на цифрите и сухата фактология. Всякога е било въпрос на оцеляване и просъществуване на българската идентичност. Затова е нужно – не, необходимо е, историческото минало да бъде възкресявано и предпазвано от забрава и обругаване. Поради тази причина е радостно, че днес книжният пазар е пребогат на качествени изследвания и трудове. На Вашето внимание представям книгата на проф. Пламен Павлов „Левски: другото име на свободата“ – книга, която с жар разказва за пътя на Апостола към българската свобода, за неговата личност, както и за неговите съмишленици, с които той работи неуморно още от 1861 г. за освобождението на България.
Още в анотацията на книгата авторът отбелязва своето виждане за Левски – този „един син“ на България, ако цитираме Ботев, надхвърля представите ни за обикновен човек. Наистина, Левски е върховният израз на необходимостта на България от свобода, независимост и обединение. Левски никога не е бил и няма да бъдe обикновен. Неговата енергия, прозорливост и смелост се раждат от нуждата на един цял народ за промяна и просвещение и се развиват благодарение на способността му за точна преценка на миналото, настоящето и бъдещето. Затова за Левски не може да се говори без плам и устрем. Но за да разберем какъв наистина е бил Апостола, редно е да опознаем живота му в детайли, опитвайки се да отстраним истината от народните предания и легенди. Именно тази нелека задача си е поставил проф. Павлов.
Обикновено събитията от живота на Апостола, будeщи най-много размисъл, са случилите се в края на 1872 г. – от залавянето до смъртта му. Но именно бурните предходни години обособяват неговата апостолическа личност. С участието си в Първата (1862) и Втората (1867-1868) българска легия Левски започва своя стратегически път на революционер и идеен организатор на бъдещото националноосвободително дело. Неговите идеи, от които по-късно се ражда Вътрешната революционна организация (ВРО), се развиват постепенно, но неотклонно. Като утвърдил се лидер, Левски нерядко срещал освен подкрепа и възхищение и съпротива, но оставал твърд в позицията си за възпламеняване на революционните действия не извън, а вътре из Българско (България). До тези идеи Апостола достига след политически и военнотактически анализ на дотогавашното положениe, както и на разпространената за времето си четническа тактика (сред най-видните привърженици на подобен тип действия които са Панайот Хитов и Филип Тотю), която той квалифицира като непригодна. Левски тръгва по пътя на Георги Раковски и постепенно изгражда невероятна по своя обем и площ комитетска мрежа из цялото българско землище – Мизия, Тракия, Македония и Северна Добруджа, където създава своите частни революционни комитети (започвайки от Еникьой, дн. Михаил Когълничану, Тулчанско). Невероятна е силата на волята на Апостола, която го води напред из всички краища на България!
Още от юношеска възраст Левски обикаля из Карлово и околността, Стара Загора и Пловдив. По това време се запознава със знаменити личности, които впоследствие също се включват в националната кауза. Както пише проф. Павлов, първите обиколки на Левски в младостта му му дават възможността да опознае живота на българите такъв, какъвто е в действителност. БРЦК в Румъния и двете легии в Сърбия все пак били твърде далеч от вътрешността на страната и хората, живеещи там, които впоследствие изграждат ядрото на Априлското въстание. Оттук и настойчивостта на Апостола за Българско като център на предстоящата революция.
Що се отнася до Румъния и Сърбия, Левски е бил запознат много добре с международното положение и това му помогнало да прозре, че при първа възможност съседните нам държави биха ограбили колкото е възможно от българската територия. И че клетвите за взаимопомощ важат единствено на думи (тук трябва да се отбележи силното и многобройно участие на българите в борбите за освобождение на другите балкански народи!, което действително би могло да има дискредитиращ ефект върху нашата собствена организирана борба). По отношение на Русия Апостола също е скептичен. Неговата безкомпромисна позиция за изцяло българска революция остава непроменена до самия му край.
Левски е общувал с цвета на българското възрожденско общество, самият той бивайки със солидно образование. Обграждал се е с доверени хора, делегирал е отговорности и е възприемал манастирите като крепости на революцията (например монашеският частен комитет в Троянския манастир). В Първата българска легия е участвал заедно с Караджата и Хаджи Димитър. Срещнал е Ботев. Най-близо до себе си е държал Христо Иванов-Големия, а впоследствие и Ангел Кънчев. Наистина, както пише проф. Павлов, контактувал е с най-радикалните кръгове от българското общество към онова време, привлечени към общата идея още от Г. С. Раковски чрез неговата дейност, включваща и разпространение на пропагандни революционни материали (вестници, брошури, литографии). Очевидно е, че в онова бурно време много са били хората, вдъхновени да извоюват свободата си.
От 1868–1869 г. отношенията между създадения БРЦК (Румъния) и Левски никак не били леки. Вече осъществил първите си обиколки, Левски е напълно убеден, че борбата трябва да се ръководи от центъра на страната. По-късно, по време на третата си обиколка (1870 – април 1872 г.) като лидер на ВРО, той е трябвало да се бори и за повече независимост на създадените от него комитети. Неизбежно е бил осъждан в единовластие (подобно на Бенковски!). Но това е без значение. Удивително е с колко хиляди хора Левски се е срещал по време на своите обиколки – хора с различно образование, социален статус и отношение към живота. Левски е бил учител, дякон и во̀ин – затова не е чудно, че е обладавал изключително разсъдлив, хладен и съвършен ум. Затова към 1872 г. неговите последователи наброявали хиляди.
Опознаваме Левски и от неговите писма и кореспонденции, много от които са приведени в книгата от проф. Павлов. Левски всъщност е държал най-много на две неща: пари и качествена военна подготовка. Възложил на Ангел Кънчев (който е с военно образование) да изготвя топографски карти и фортификационни планове. Въоръжаването със съвременни оръжия е било пръв приоритет за Апостола.
Проф. Павлов подчертава, че е трудно да се проследи целият път на Левски, тъй като голяма част от неговата биография и характеристики на личността достигат от нас от мемоари и спомени на неговите съвременници, за които не е необичайно да се изменят във времето. За личност с висотата на Апостола демитологизацията е почти невъзможна и още много от неговия живот и славното му дело предстои да бъде разкрито и изследвано. Но Левски: другото име на свободата е своеобразна хроника на всичко известно досега, на развенчаването на едни трактовки и привеждането на доказателства в полза на други. Освен това е и военновременно битие на голяма част от най-изтъкнатите участници в революционното движение преди и по време на дейността на Левски. В този смисъл тази книга е напълно необходима за по-голямото популяризиране фактическата дейност на Апостола, родена от неговата личност, която много хора не познават в детайли, защото ореолът на апостолическото му величие блести твърде ярко и ни заслепява в недостижимото си съвършенство.