Най-сигурният влог за едно по-добро бъдеще е размисълът върху сторените в миналото грешки. Не победите, а загубите и тяхното преодоляване съзиждат новия ред и завихрят творческия импулс на промяната, която цели да елиминира, доколкото е възможно, неблагоприятните последици от тези грешки. След Междусъюзническата война от 1913 г. въпросът за националното обединение на България достига критични измерения. За съжаление, участието на държавата в Първата световна война по никой начин не способства за успешното му разрешаване. И тъй като войната се води на фронта, военната литература е един от основните извори на информация по пътя към разбирането на важните процеси, които водят към изхода ѝ – в случая защо България изгуби първия световен конфликт.
Вероятно днешното отношение на обществото към родолюбивите копнежи от миналото би бил различен, ако тази война не беше загубена. Но победителите и победените никога не вървят по един и същ път, те стоят от противоположните страни на демаркационната линия. Така че тази тъжна истина, особено разяснена от пряк участник във военните действия, би следвало да има положително въздействие върху днешния читател – всяко допълнително знание по даден проблем допълва ценностната система и критичното мислене, а именно върху тези прерогативи се гради националното съзнание.
В момента, когато през 1915 г. българската армия достига сръбско-гръцката граница, а българските войници са окрилени от разгрома срещу Сърбия, едва ли някой би се одързостил да провиди, че три години по-късно България ще излезе победена от войната. Когато амбицията за победа се изгуби безвъзвратно, а бойният дух се осакати до пълно разложение, всяка идея за победа се превръща в неосъществим, блед отглас от някогашните устремни мечти.
Когато една държава, член на съюз, абдикира от позицията си на равнопоставен член на този съюз, тя се превръща в безличен участник, обслужващ чужди интереси. Как е възможно при пълната българска военна победа от 1915 г. военните действия да се прекратят точно когато в отсрещната страна на границата в продължение на няколко години се групира нова Съглашенска армия?
Полковник Нойков не задава подобни полемични въпроси в книгата си, но те неминуемо се зараждат в съзнанието на всеки, който я изследва. Авторът разказва за фактическите събития безстрастно, но същевременно с голяма любов към българския национален идеал и неговия най-голям защитник – българския войник.
В доклада, прераснал в книга, причините за загубата на войната са разделени в девет глави, разглеждащи не само военните, но и дипломатическите въпроси, възникнали в периода 1914 – 1918 г, както и големите пропуски, допуснати особено в договорите и конвенциите, предхождащи военните действия. Почти по детински добросъвестно полковникът ги отдава до известна степен на наивитета на българската страна и прекомерната ѝ вяра в съюзника, същия този съюзник, който през цялата война така и не оказва помощта, на която сам се е задължил във вече споменатите договори.
И макар че българската армия е най-силното звено на държавата в онзи момент, сякаш двете „мъртви“ години между 1917 – 1918 г. се оказват по-съкрушителни за развоя на войната от всичко останало, защото разрушават войската отвътре. Комбинациите на съюзниците от Централните сили, насочени и предназначени за други военни театри, се оказват напълно неприложими на територията на Балканите, която за тях не е от особено значение. В този момент ясно се вижда взаимната обвързаност между военните и политиката. Няма как да се спечели една война, ако политиците, успоредно с войниците, също не постигат равностойни победи на своето бойно поле.
Книгата е интересна с още нещо и това е наличието на един подчертано философски подход към описаните в нея събития. В автора се открива една представителна за онова време личност, захранена със силно чувство на родна принадлежност, което обаче не ѝ пречи да разсъждава обективно и да оголва слабостите там, където те съществуват, предлагайки различни алтернативи. Същевременно полковник Нойков няма претенцията, че е изложил въпроса в пълните му подробности, посочвайки, че глобална оценка на ситуацията тепърва предстои да се направи. Въпреки това докладът е изключително интересен и образователен.
* * *
Щастливо събитие е издаването на всяка книга от подобен род като Защо не победихме (ИК „Труд“, 2015), тъй като забравата и принизяването до незначителност на собственото ни историческо минало водят единствено до саморазрушаването на общия ценностен и духовен модел на нацията ни. И макар полковник Нойков да е един от хората, участвали в Нишката спогодба от 23 март 1923 г. (впрочем опитал се да принуди югославските делегати да поемат и своята част от задълженията си по опазването на мирните взаимоотношения между двете държави), качеството и особено смисълът на неговия труд в лицето на тази книга са забележителни. Качеството – защото дава обективна представа и компетентен анализ за военновременната ситуация (макар и все пак писана от участник в нея), а смисълът – в светлината на днешния ден, когато всяко едно напомняне за миналото има значението на една голяма победа над незаинтересоваността и безпросветността.