На 3 май 1876 г. няколко души бягат в Балкана, преследвани от турска потеря. Клисура току-що е опожарена и разграбена от обезумелите орди на карловския феодал Тосун бей, а над 400 души от населението ѝ са изклани и изгорени. Около 4000 успяват да избягат към Копривщица…
Да загинеш за Отечеството, е свято за българина дело. Миналото ни е обагрено с мъченическата кръв на българския революционер, поел по пътя към безсмъртието в самоотвержената и безстрашна борба за освобождението на Родината. Надраствайки личностното, възприемайки страданието и лишението за свои спътници, революционерът се обезсмъртява в народната памет, самопожертвайки се в името на един идеал. Идеал, който с течение на времето се развива в съзнанието на поробения българин и който в пролетта на 1876 г. вече се превръща в призвание.
Сред бягащите мъже в онзи майски ден са апостолите на Априлското въстание Панайот Волов и Никола Караджов. И двамата намират смъртта си.
И докато за Волов и останалите апостоли от април 1876 г. знаем много, то Никола Караджов остава някак почти забравен.
Той е изключителен млад човек – високоинтелигентен и образован, изучавал се в Цариград и Загреб във време, в което малко хора успяват да получат подобни възможности. Семейството му е заможно – семейство на търговци, – но силно отдадено на борбата за извоюване на независимост на Българската църква в бурните времена на утвърждаването ѝ. През 1869 г. младият интелигент учителства в Пловдив. След това се връща в родния град, за да поеме търговията на баща си. И Караджов, подобно на Тодор Каблешков, избира пътя на революционната борба за свободна България, въпреки всички други перспективи, които, като син на заможни родители, се откриват пред него.
Именно той е делегатът на клисурци на Първото българско велико народно събрание в местността Оборище от 14 до 16 април. Освен това е избран за секретар на събранието и за член на комисията, която разработва подробния план за протичането на въстанието. Той е човекът, оглавил въстанието в Клисура. Клисурци го обичали и уважавали неимоверно.
На 20 април, когато въстанието е обявено от Тодор Каблешков, рамо до рамо с него е и Караджов. Той преподписва Кървавото писмо под подписа на Каблешков със следния текст:
„Бях очевидец на гореказаното от Тодора, тръгвам за Клисура да направя същото.“
Веднага след това заминава за родната Клисура, за да занесе новините за избухването на въстанието. Там, в местността Зли дол, заедно с останалите клисурци в продължение на час и половина отбранява селището от турските атаки на многобройния башибозук (около 2000 души). Същия ден, 26 април, след кървавия ожесточен бой Клисура пада. Щетите са невъобразими. Нищо от града не остава над земята…
Никола успява да избяга към Копривщица. Оттам, заедно с Волов и няколко други четници, тръгва към Балкана. В местността Равна река Караджов загива, прикривайки оттеглянето на своите другари. Волов продължава напред, стигайки до река Янтра…
Легендата гласи, че при обявлението на въстанието в Клисура Караджов казал на семейството си: „Не плачете, ако умра, не ще умра само аз. Делото е велико и иска много жертви…“
И тези жертви бяха дадени. Върху гробовете на тези жертви ние изграждаме новото си бъдеще. Ала за нас тези жертви са титани, а тяхната смърт – величава еманация на героичния и безстрашен радетел за свобода и независимост. Това е колективният образ на апостола на Априлското въстание.