Филмът “Воевода” – разказът, от който българското кино отчаяно се нуждаеше

На 13 януари 2017 г. на голям екран излезе “Воевода”. Отдавна не е имало българска лента, посветена на подобна тематика, нещо, което с течение на годините се превърна в силен недостатък на родното ни кино (без да се омаловажават останалите му достижения).  Едва ли някой щеше да си спомня последната година, в която исторически филм изобщо е бил режисиран, ако не беше интернет (и по време на празници – обществената телевизия). Тази (необяснима) незаинтересованост към историческия жанр  бе прекъсната от “Воевода” – филм, който има какво да предложи на широката публика и който умело припомня за съществуването на разни позабравени нравствени ценности като вярата и силата на волята например.

w

Сценарист и режисьор Зорница София Попганчева
В ролите:
Румена воевода – Зорница София Попганчева     Стоян Ковача – Валери Йорданов

Амитаа – Горан Гънчев

Стоилко Лъжебогородицата – Владимир Зомбори
Пешо Пейчинов – Леарт Докле                                 Спас Пейчинов – Петър Генков
Трайчо воевода – Димитър Селенски                     Митре воевода – Йордан Биков
Отец Киприян – Александър Алексиев                  Мурад Бей – Валентин Танев
Ильо воевода – Райчо Гънчев                                    Малката Румена – Ники Амрита
Георги Байрактаря – Димитър Труканов               Мина – Цвета Балийска
Гошо Шопо – Петър Калчев                                        Трендафилка – Мариана Крумова
Андончо – Росен Соколов

С положителност има доста какво да се каже за филма. На първо място, това е изобщо съществуването му, което безсъмнено е радост за всеки, заинтересуван от българската история. Достатъчно сме задръстени с американски “касови хитове”, пак е добре, че по киносалоните извън търговските центрове прожектират европейско кино. Независимо от това, ето че вече имаме първия си съвременно заснет исторически филм. И ако минем директно на въпроса, той определено е много добър.

Цялата композиция на филма е чудесна, а атмосферата, която пресъздава, е напълно правдоподобна. Веднага прави впечатление снимането в близък план, което кара творбата да изглежда минималистично. За почитателите на големите сблъсъци и масовите сцени това може да бъде счетено като минус – абсолютно нерентабилна негативна критика, която изобщо не импонира на внушението, което филмът цели да предаде. Тук не иде реч за армията на Крум, нито на Симеон, нито на Самуил, мястото на действието е териториално силно ограничено и фокусът не пада върху героичната съпротива на българския народ. Става дума за един локален конфликт, който засяга живота на едно село и на двама-трима бегълци от съседни села. Както и за една силна личност, която, за разнообразие, този път е жена. Разбира се, образът на Румена войвода и нейните четници е (както често при нашите исторически личности) сборен образ, колективен, събирач на образите на всички български хайдути и революционери.

Минимализмът в изобразяването канализира размислите на зрителите към психологията на сцената, а не към фамозното изобразяване на зрелищни битки (не че няма такива, просто броят на участниците в тях е малък, а качеството им е отличн). Вникването в душевната борба на Румена (майката, която изоставя децата си) е фокусът, който привлича и придава драма на случващото се. А решението, което я отвежда из горите на Осоговската планина, е задният план и основата, върху която се гради цялото действие и което прави филма изразител на една общобългарска проблематика от нетолкова далечното ни минало.    

Музиката към филма е вдъхновяваща и това никак не е чудно, имайки предвид, че е дело на “Кайно йесно слонце”, чийто членове бяха част от някогашните “Исихия”. Присъствието на надписи по време на филма, които цитират описанието на Румена, е особено интересен (и силен) похват, който подчертава силата на нейния образ (във филма) и на личността й (в народната памет). Изобщо, филмът е съвкупност от история и фикция, които, съчетани помежду си, създават едно изключително хармонично произведение, посветено на реално съществуващата жена на име Румена войвода.   

Имайки предвид казаното дотук, за любителя на специалните ефекти на пръв поглед изглежда, че действие във филма сякаш липсва. Едва ли някой изобщо е поставял за цел подобна холивудска маскарадщина. В действителност историята се развива в няколко сюжетни линии, които са толкова сложни, че е чудно как изобщо тези хора, за които се разказва във филма, са устоявали на подобни физически и емоционални катастрофи и осакатявания. Има от всичко – любов, мъст, морални кръстопътища, инстинкти, вътрешни и външни борби, свои и врагове, предателство и мъки. Няма да е лъжа, ако се каже, че в целия филм има само три мига на краткотрайно щастие. Всичко останало е черно и тъжно.

Накрая си струва да се отбележи и добрата игра на актьорския състав, както и изобщо страхотното сценично присъствие. Образът на Ильо войвода, откровено казано, оставя без дъх. У Румена безкрайно дълбоко са отпечатани следите от ужасите на робския женски живот и взетите вследствие на него необратими решения. Душевните противоречия на Стоян Ковача предопределят меланхоличното му поведение, което дори след тежкия разрив с Румена си остава такова до самия край. А за лошия герой, Амитаа, докрая остава отворен въпросът по какви подбуди толкова силно желае да издири и залови Румена.

“Воевода” е чудесен съвременно моделиран филм, разискващ по действителни събития, които са част от нашата история. Изображението е красиво и интересно, поднесено по нестандартен начин, разказът е завладяващ и  достоен за пресъздаване. Единственото, което остава да се желае, е да не остане последният от жанра си, защото тези филми напомнят, че историята не е просто сбор от мимолетно отминали събития. Пък и внушават ценности, достойни да бъдат споделяни от цяло едно общество.

1 thought on “Филмът “Воевода” – разказът, от който българското кино отчаяно се нуждаеше”

  1. Pingback: Филмът "Воевода" – разказът, от който българското кино отчаяно се нуждаеше | Национален репортер

Comments are closed.