“Гео” – смехотворен провал или възхитителна сценична приказка

Театърът е измежду върховните достижения на човешкия стремеж към съвършенство. Изобщо всяко едно изкуство, което обогатява душата и сетивата и което пренася любопитството на духа отвъд установените му граници, заслужава да бъде почувствано и преживяно. Високата обща култура е фундамент от благотворното влияние на индивида в обществото, към което принадлежи. Ако не притежава тази скъпоценност, то би следвало да се замислим доколко допринася той за моралната висота на това общество. Затова представяме на вашето внимание ювелирната постановка на Народен театър Иван Вазов, която за пръв път бе поставена през ноември 2015 г. Става дума за Гео– едно посвещение на 120 години от рождението и 90 години от гибелта на изключителния Гео Милев.

Обикновено преди постановка от голям характер – т.е пиеса, която визуално и чрез звуци и реч представя произведение, което е особено скъпо на зрителя, – емоциите наподобяват картини на френски импресионист. Те са всякакви – от неврастенично екзалтирано нетърпение за красиво изживяване до почти смъртоносна тревога от неизбежното предстоящо разочарование. “Гео” е именно такъв случай. За по-консервативните почитатели на изкуството появата на нови (некласически, нетрадиционни) интерпретации е голям риск, който крие доста големи разочарования. Но понякога рискът бива оправдан.

geo

Постановка –  Иван Добчев
Сценография – Венелин Шурелов
Музика –  Христо Намлиев

УЧАСТВАТ:
Гео Милев – Леонид Йовчев
Георги Шейтанов – Александър Кънев
Мильо Касабов – Марин Янев
Мила Гео Милева – Алиса Атанасова
Борис Милев – Зафир Раджаб
Никола Гешев – Валентин Ганев
Пенка Шейтанова – Неда Спасова
Мариола Сиракова – Кристина Кулиш

Проблемът при гледането на “Гео” се състои в противоречивото мнение на българите относно самия Гео Милев. Бих казала, че нашето общество изобщо не познава тази личност. Разбираемо е предвид годините, в които различни хора биваха насилствено (и посмъртно) “поставяни” в услуга на един режим. При всички случаи Гео Милев не е само Септември. Той е една мащабна, космополитна, всетърсеща личност, която твори безспир и която се стреми да задоволи чрез своите трудове, преводи, издателска дейност и съмишлениците, които събира около себе си, културния глад на цяла една държава.

Съществуват няколко критики за пиесата “Гео”, повечето от които са с негативна конотация. Според тях образът на поета е принизен до нещо отблъскващо, той е представен като пияница, като неврастеник и безумец, който излиза от ада, говори безсмислици, цитирайки Ницше, и води гротескни диалози в просъница с Никола Гешев. За анархистите от Ямбол твърдят, че са празни пелтеци, които крещят хорово, а Георги Шейтанов като че ли изобщо не знаел какво прави на сцената – и той бил принизен.

Трябва да си особено добър познавач на Гео Милев и на времето, в което е живял, за да напишеш коректна критика на постановката, посветена нему. Това е тресавище, от което колкото повече се опитваш да излезеш, толкова повече затъваш. Затова подобни претенции са напълно излишни. За толкова сложна личност е необходимо много време, за да бъде осмислена.

При все това има няколко неща, които би било хубаво да бъдат посочени.

Преди всичко отстраняването на предразсъдъците, споменати по-горе. Антифашист или не, анархист или комунист, това би могло да бъде абсолютно без значение. Историческите примери обаче са ни научили, че един човек на изкуството и мисълта, който наистина твори и който поставя съзидателната интелигентност над всичко останало, няма как да бъде подобно нещо. Дотук с идеологиите и натрапените псевдоопределения (защото иде реч за пиеса).

Очевидно най-тревожното в постановката е доколко тя отговаря на историческата действителност. При едно абстрактно изобразяване на хора и обстановка, каквото присъства в “Гео”, това е особено трудно да се долови. Много зависи и от интерпретативните рамки, зададени от самия режисьор, които, отново, биха могли да бъдат без абсолютно никакво значение. Хубавото тук е, че макар и клонящи към някаква рамка на интерпретация, зрителят остава напълно свободен сам да направи своите изводи за образите, които излизат на сцената.

Декорите и употребата на светлината и сенките в комбинация със звуковите импресии са наистина удивителни. Всред пълен мрак и плътна мъгла, фарове на кола, натоварена с отблъскващ товар, прорязват почти зловонната атмосфера на фона на тъмна бесилка. Тези остри символи втълпяват чувство на болезнена обреченост, която обаче притежава истински жизнен заряд, сякаш ей сега, в този момент, ще се роди нещо величествено, нещо, което ще даде импулс, който ще завърти целия свят в едно шеметно движение на творене и раждане.

Атмосферата е подчертано макабрена, тежка и непробиваема. Единственото раздвижване идва от песните на анархистите, които прорязват статиката чрез своите движения на сцената. Добре пласирани са включванията на различни реално съществували личности, които се появяват от нищото по балконите на театъра, отново разчупвайки мистериалната атмосфера на сцената.

Впечатлителен е начинът, по който е поднесена историята – чрез фрагментарни монолози и диалози, като целостта между двата похвата образува логично следваща своята нишка на развитие хронология. Похватът на предаване на пиесата е под формата на хроника. Всеки отделен образ е пълноценно изграден от актьора, който го въплъщава. Актьорската игра е наистина чудесна. Няма как да не се споменат образите на семейството на Гео – неговият баща, брат му и съпругата му. Мильо Касабов затрогва до сълзи. Мила Гео Милева едва влачи нозе под тегобата на непотвърдената смърт на съпруга й. Семейството на Шейтанов също допринася към драмата на събитието.

Най-голям интерес, разбира се, представлява образът на Гео Милев. Георги Шейтанов – приятелят анархист на поета, съпоставен с него, остава някак встрани със своите брътвежи и красива любовна история, която дори за най-големите романтици бледнее пред заряда на монолозите на Гео, които са удивителни. Забележително е обаче отношението на Шейтанов и на ямболските анархисти към личността на Гео и това е една от най-значимите сюжетни линии. Накратко казано, то би могло да въплъти истинското преклонение на цялото общество към пълнокръвната творческа и обществена личност на Гео Милев.

В исторически план постановката говори за “белия терор” от началото на 20-те години на XX в., което е разбираемо, но навлиза в клишето на едностранното въздигане на потиснатите анархисти/комунисти (в образа на Шейтанов и любимата му). В този смисъл образът на полицая Никола Гешев е силно демонизиран и поставен в изцяло отбранителна позиция, дори на моменти сякаш се разкайва за предстоящата смърт на Гео, сам цитирайки части от “Септември”. Всичко това оставя усещането (макар и слабо) за дефинитивната принадлежност на Гео Милев именно към Шейтановите слоеве на обществото, което изобщо не кореспондира с усещането за интелектуална мощ и сценична доминантност на образа на Гео (монолозите му са изключително трудни за разбиране, което донакъде би могло да бъде избегнато). Тоест не е ясно дали смисълът на пиесата е да посочи що за личност е бил самият Гео Милев (вниквайки в същината на репликите му), или да наблегне на разказа за грозния му край и причините за него, еманация на които в случая е преследването и убийството на Шейтанов. Дали пиесата е биографична (веднъж за Гео Милев и веднъж за Георги Шейтанов), философска, или (анархо)популистка и антифашистка (представяйки Гео Милев не като себе си, а просто като един от многото хора със силно леви идеи, паднали жертва на един терористичен режим)? Този сблъсък е напълно излишен. Изобщо присъствието на Шейтанов такова, каквото е представено тук, или по-скоро значението му в пиеса, озаглавена Гео”, би могло да бъде намалено.

Разбира се, тълкуванията варират при различните хора. При всички положения Гео е впечатляващо произведение. Дали впечатлява с негативи или позитиви, няма никакво значение. Неминуемо е след неговия край да не възникнат безброй въпроси и впечатления, вероятно задоволство или разочарования. Доколко целта му е да предаде достоверно идеологическите разбирания на Гео Милев или просто да покаже емоция и възхищение, както и гледна точка, е въпрос, който засяга единствено режисьора и автора на книгата, по която е направена пиесата. Без значение е какво е трябвало да бъде вложено, важното е какво внушава крайният продукт, който вече говори сам от свое име. Все пак по въпросите за историческата коректност остава впечатлението, че тя е пренебрегната за сметка на емоционалните и нематериални внушения. Така че в конкретния случай в това няма нищо лошо. Остава обаче впечатлението за напрегнат вътрешен конфликт между левите идеолози и “фашистите” (полицаите, монархията), който е напълно излишен. Неприятен епизод е стрелбата по портрети на исторически личности, сред които е този на Борис III (художествен похват, който вместо да донесе каквото и да било удовлетворение, изглежда меко казано отвратително). Този проблем вероятно би присъствал в повечето постановки за Гео Милев като идеалната би била онази, в която подобни залитания ще бъдат напълно заличени. 

Съществуването на пиеса като “Гео” е изключително наложително за нашето общество. Смисълът на настоящия материал е не да анализира до културоведски дълбочини, а да предаде впечатление и да насочи вниманието не само към постановката, но и към личността на Гео Милев, към необходимостта от посещението на театър изобщо (нещо, в което самият Гео силно е вярвал). Това е, което подхранва духовния мир и което учи човека на критично мислене, което да ражда плодове на умствен и емоционален труд, това е, което стимулира изучаването на света, възможностите и границите на човешкия разум, както и тяхното преминаване в търсене на достигнатото съвършенство.

Прегледи: 125

Информация за автора

Eлвира Николова
Eлвира Николова
"Моята младост принадлежи на Отечеството ми, паша ефенди, и ако ми е мъчно, то е за това, че бесилката ще ми отнеме възможността да се боря за свободата му против вашата омразна, тиранична власт. Нашата кръв ще обагри пътя към свободата и над измъчената ни родина ще изгрее слънцето на българската правда." Тодор Каблешков

Коментари