В навечерието на 24-ти май т.г. получих покана от Културно-информационния център на Р България в Скопие, като негов създател и пръв директор да изнеса беседа, посветена на Светите братя Кирил и Методий.
Независимо от популярността им, за българските първоучители е трудно да се говори. Тук влияят не само някои наследени от миналото неверни клишета, но и недостатъчното проучване на философските възгледи на Кирил и Методий, като разкриването им в творбите е предизвикателство и за съвременния изследовател. Така например борбата на солунските братя срещу ранносредновековното триезичие е истински подвиг на свободомислието, с което се отварят вратите за по-широк обществен достъп до знания. Не знам обаче дали досега някой е обърнал внимание върху факта, че в книжовната дейност от този период се съставят и нови думи, в които е закодирано характерното за Кирил и Методий и техните ученици специфично философско разбиране за същността на образованието, повлияно от някои елементи на посветителство, каквото е например отношението към светлината. В старобългарския език думата „образование“ съществува, достигнала до нас като „прообразование“ (про + образованнѥ), т.е. към образование, в смисъл на предговор, кратко встъпление към по-широко изложение. Като четем обаче древните текстове, виждаме, че впоследствие като синоним възниква нова съставна дума – просвета (про + света), т.е. към светлината (път към светлината). В нито един друг език образованието или натрупването на познания не се разглежда като път към светлината. От тази гледна точка идеята за просветлението/просвещението е уникален български принос с безспорно общочовешко измерение.
За да изясня „държавнотворческия“ елемент в делото на Кирил и Методий, подбрах темата „Един древноруски извор за българската история“, в която разгледах древното произведение „Повест за изминалите години“ („Повесть временных лет“). Неговото значение като исторически извор е изключително голямо, защото то се явява първият значим писмен източник на информация за появата и началната история на Русия. Написана е през 1110 г. от летописеца Нестор (ок. 1056 – 1114), монах от Киевско-Печорския манастир. За изследователите от България особено важни са тези моменти, които разкриват ролята на България при създаването и разпространяването на старобългарската писменост извън нейните граници.
Независимо, че „Повест за изминалите години“ не е особено известна за широката българска общественост, в нея се съдържат ценни сведения за старобългарската история. Така например в съвременното издание на книгата от Института за руска цивилизация в Москва през 2014 г., на стр. 72 е написано, че след моравската мисия „Константин се върна назад и се отправи да учи българския народ“. Тъй като подобен факт не е регистриран в историческите извори, а е известно, че след Великоморавия Константин отива в Рим, където умира, но не и в България, това ме подтикна да проуча и предишни издания на древноруската творба и нейни интерпретации.
По този начин се стига до разкриването на фрапираща съвременна фалшификация на българската история. Така например в изданието от 1903 г., претендиращо, че до голяма степен е съхранило автентичния текст, като главните изменения се състоят в съвременната графика на кирилските букви, употребата на съвременна пунктуация и разделянето на думите, на стр. 13 е записано, че „Констянтин же възвратися въспят и иде учит болгарского языка“. Това на съвременен български според падежната форма би звучало „Константин се върна назад и се отправи да учи на/по български език“, т.е. да преподава на български език.
Разликата в смисъла на този пасаж при двете издания е огромна, защото чрез замяната на понятието „български език“ с „български народ“ се прикрива факта, че през XII в. езикът на Кирил и Методий е смятан за български, а не за някакъв общ славянски, както днес твърдят в Русия.
За да се изясни докрай случая с „Повест за изминалите години“, дълго време издирвах и успях да се сдобия с цялото копие от оригиналния текст на летописеца Нестор. В ръкописа на 18-та страница се намира търсения откъс, който се разчита по следния начин: „Констѧнтинъ же възративсѧ въспѧтъ и иде оучитъ болгарьского ѩзыка“, т.е. според основоположника на руската историография летописеца Нестор, Свети Кирил философ безспорно е обучавал последователите си на български език. Това означава, че през XII в., когато е писана „Повест за изминалите години“, вече се е смятало, че езикът на Кирил и Методий е български и те са проповядвали и преподавали именно на него. Само така можем да си обясним защо след като учениците на Кирил и Методий били прогонени от Великоморавия, те „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие“.
При внимателно вглеждане в оригинала ясно личат следи от задраскване и други намеси в пасажа за българския език, което показва, че той през годините е привличал специално внимание. Навярно съвременните издатели от Института за руска цивилизация също са били неприятно изненадани, че според летописеца Нестор, който е възприеман като руски национален символ, Кирил и Методий са преподавали на български, а не на славянски език. За да омаловажат този факт, в Москва подменят понятието „български език“ с „български народ“. По тази „логика“ Кирил и Методий може и да са учители на българския народ, но от тук не следва, че езикът им не е български. Каквито и да са мотивите за подобно деяние, описаната практика няма нищо общо с науката и в много отношения наподобява и показва общия корен с извършваните фалшификации на българската история в Югославия и нейните остатъци.
Парадоксално е, че в Русия неотдавна бе създадена Комисия за борба с фалшификацията на историята в ущърб на интересите на Русия. Някои анализатори констатираха, че това звучи ужасно, сякаш в полза на Русия е позволено да се извършват фалшификации… Примерът със съвременното фалшифициране на „Повест за изминалите години“ показва, че извращения в полза на Русия не само са позволени, но и се правят.
Ние обаче трябва да защитим българския интерес. Действащият у нас Закон за закрила и развитие на културата вменява в дълг на българската държава да се грижи за опазване и обогатяване на културно-историческото наследство, съхраняване на българския книжовен език, традиции и обичаи. Това означава, че трябва да бъдат използвани всички механизми на международното право за защита на българския език от чужди посегателства.
